Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.04.2010 17:13 - Поезия
Автор: teomira Категория: Изкуство   
Прочетен: 615 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 27.12.2013 11:21




image

      ЗА ЧЕСТТА НА УЕЛС               На лейди Даяна Франсис Маунтбатън Уиндзор               За благоверната принцеса на всички времена,   толкова близо, но все пак далече,   ветровете разказват сага уелска,   скрили в ръцете си вопли на птици.   Да се заслушаш и немееш,   когато корабът на истината спре на кея.   Листа от спомени донасят чайки,   делфини превръщат болката в пясък.   Заблуда е,че те познавахме,   ти, неуловима белозарност,   шепа звезден прах по орбитите на Вселената,   невидимо и видимо сияние от свещи непрокудени.   Ветрове, ветрове, тази сага отеква в душата на Англия   и оставя свещена печал във дворците и.   Небесата ще бият камбани уелски –   няма край този горестен бяг!   Колко пъти към теб се завръщахме несъвършени, изгубени ...   Даяна показваше пътя, който толкова търсехме,   за сбогом после ни махаше с дантелена кърпичка.   Кръговратът тварен до основи ни руши,   като Феникс да възкръснем е лъжа,   само ти, лейди Спенсър бе така съвършено предана,   белочудна и добра,   глупостта на глинената слава победила.   Ридаят на мълчанието чашите във Кенсингтън.   Няма никой, никой няма, само счупена сълза,   само белодивна обич във очите на принцесата.   Враг и предател не беше никому ти,   но във сага нозете ти тичаха.   Къде беше Богородица, когато Даяна издъхваше?   Къде бяха Ангелите, Херувимите и Серафимите?   Защо ти, Небе, отне земното чудо на рода Спенсър?   Какъв е този живот – без логика и справедливост?   Никой за нищо не ни попита.   Провидението отне съвършенството и замлъкна без оправдание.    
РАЗСТРЕЛЯНИ ПЪТИЩА   На 11 септември 2001 г. в САЩ бяха извършени терористични атентати, в резултат на които загинаха 2749 невинни хора.         До тук ли бяхте всички Вие - свещени мъченици в чудовищна война? Остани поне малко живот, твоите мигове все тъй радват. Има ли неповикана милост? Толкова много пространства, а за миг взривове разстреляха тишината. Закъсняха фатално мечтите, закъсня безвъзвратно Ескалибур, мечът на крал Артур. Неродени деца запяха. Вериги оковаха мира, човечеството се умори от насилие, изгубихме епохи от нежност и любов, несбъднати и невъзможни пориви. Обречени на смърт, невинни и заключени, проклятие неписано, неискано ги срещна. Недовършени и окъснели пътища, минаха кервани с надежда, но никой не ги стигна. Късчета вечност, опръскани с кръв. Очите търсеха изход, той бе към Горния Йерусалим. Умъртвени полети видяха птиците. Откъде се пръкна толкова мъка, та Небето не я побра в душата си. Гнездата излюпиха скръб, одеждите на горестта облякоха дърветата.      
  ДИАРБЕКИР       За пранги тежки оковани поехме нататък към джендема. Бяхме предадени. Не бях виждал нивга Диарбекир, само бях чувал за него. Касабата пустееше странно като затишие пред буря. Поведоха ни по главната улица, жива душа не се мяркаше. Бяхме босоноги и отчаяни, доверихме се на подлеци, които за 33 сребърника ни затриха. Цял сахат ме удряха заптиетата: “ - Ах, ти, гиди, хайдутин, бунт оглавил, далече от семейство ще гниеш, въстание ще правиш, а! Ти пак късмет имаш, пехливанино, че те не обесихме сабахлен. Късметлия си, гяурино, но да видим какво ще правиш в Диарбекир? Ах, ти, мискинино неден, измъкнал те е някой. Защо не те убихме, сега на този пек ще вървим. Кой ли е дал кесии жълтици, за да умилостиви каймакамина, или пък валията? Трябваше да ги изколим като ярета! Колко ли път ни чака, а и слънцето е силно“. “ - Ние заповед изпълняваме! - намеси се друго заптие.  - Да не искаш да ни опушкат заради тях. Колко ли ще живеят тези хаймани? В затвора се работи от сутрин до здрач, тежък труд черен, всяко неподчинение се наказва с камшик“. Така минаваше времето, нарочно храна не ни даваха, а ние мълчахме от безсилие. “ - Ето го и Вашият дворец! - изсмя се подло конвоят. - Пристигнахме, така че се радвайте. Само да опитате да избягате, живи ще Ви одерем!“ Колко време е минало не знаех, а и не чувствах, но вече бяхме в Диарбекир. Сякаш призраци ни нападнаха: “ - Ето ги! Ето ги, идват! Къс по къс ще ги режем, срещу слънцето с отворени очи ще ги държим, ще ги ослепим и ще ги изгорим!“ Паплач гнусна се впусна, ритаха ни като побеснели: “ - Султанът ще сваляте, а! Гиди, прости, комити! Ние шпиони си имаме, майчиното Ви мляко знаем, евтина е раята и се лесно продава, жълтици щом накуп види. Вие по-хитри от нас ли сте? Маскари с маскари, кучета недни! Всеки ден на колене ще се молите, за храна и вода, ние ще решим кога да Ви ги дадем, от Диарбекир никой не се е измъкнал, тук ще се мъчите като роби! Роби сте и роби ще умрете, робска е Вашата психика и цялата българска сган!“ Какво можех да изрека, бях пленник за първи път в живота си. Дано панукла затрие Диарбекир. Какво ли прави милата ми майчица, баща ми и братята, клетата ми невеста Яна, дъщеричката ми невръстна, моята рожба единствена? Без мен ще расте чедото, без баща си – харамията, самият Страхил хайдутин. Какво ми било писано, писано и орисано. Аз, турчин никога не ставам! Имам една вяра християнска и на Мохамед се не кланям. Еничарин няма да съм, да коля своя народ български, кълна се в Небето, че пак ще се върна и бунт ще поведа за свобода. Сакън, да не чуят надзиратели, върли чучела зли, какво си хортуваме след тежкия ден, само да знаят какво сме им намислили. Всеки ден влачехме огромни камъни ръбести, не преставаха да ни с камшик налагат. Не бяхме от пленничеството отчаяни, а от предателството. Един ден дойде валията – Кемал ефенди, от Цариград носел хабер важен. Посочи ни и каза: “ - Тия затворници са мои! Купил съм ги! Слуги ще ги цаня в сараите ми. Всичките занаят имат и ми трябват. Сега насаме ни оставете, искам да ги разпитам!“ Аз, харамията, за много чудеса знаех, но все още на очите си не вярвах. Какво се случваше тука, да вярваме или не? Клопка ли прави валията? Нима чорбаджи Велчо платил сума грошове? “ - Серсемите се измъкнаха, язък!“ - отнейде дочухме преди да си тръгнем завинаги. Отказахме турските дрехи и си тръгнахме с окъсаните наши. Значи имало предани люде, с чисти сърца и души, които за народното дело живеят. Сполай ти, чорбаджи Велчо, сполай ти, че ни от гибел спаси, заверата беше разтурена, но ето, че пак ще възкръсне! Халал да са ни всичките грошове, що ни от зла участ избавиха, ще ги съберем от труда си и ще ги върнем на този чиляк верен! Всеки от нас получи един кон и така потеглихме с Кемал ефенди, а конвоят ни следваше. Валията яздеше черен ат. Грешка била станала и ни арестували, други били комитите. “ - Чорбаджи Велчо ми е авер, той ми за Вас разказа. Главата си давам за тях, те са занаятчии мирни, за размирици не ще и помислят. В сараите мои ще ни чака чорбаджи Велчо, после с него по родните си места ще се върнете, щом сте хрисими, а не върли комити, по живо, по здраво си вървете. Получих доста жълтици за тази услуга, дори още ме чакат.“ Оживяхме, чорбаджи, оживяхме! Доживяхме да се видим! Един си ти за нас на цялата земя! Диарбекир е лошият сън, който свърши. Господ здраве да ти даде, на теб и на челядта ти, на всичките ти сродници. Само не ни карай да туряме фесове, тъй щото не е хубаво. Ние сме всинца българи и клетва страшна сме дали: “Свобода или смърт!“ За българско ще живеем и ще умрем! Колко ни е хубава България, една ни е само, едничка, за нея туптят сърцата ни, за нея живеят децата ни! Една педя земя си не даваме, в България завинаги оставаме, да я браним и пазим и нивга да я не продаваме!   15 август 2008 г., гр. София, Успение Богородично P. S. Джендем - пъкъл, ад Пранги - вериги Касаба – град Сахат – час Панукла - чума Сабахлен – рано сутринта Мискинин – отвратитетлен човек Серсемин – глупав човек

image



 


Тагове:   каденца,


Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: teomira
Категория: Политика
Прочетен: 551335
Постинги: 551
Коментари: 138
Гласове: 604
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол
1. blog