Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.04.2010 17:16 - Серенада.....
Автор: teomira Категория: Изкуство   
Прочетен: 558 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 27.12.2013 11:26



image



image

ПОСЛАНИЕ       Тишината се завърна от Голгота,
тъй бързо ме отмина и не спря.

Прочетох, че има острови от безмълвие,

в които ромоли плачът на Вселената.

Пътуват русалки в древна сага епична,

от която епистоли изпращат,

битие, ранено от стрела космична

донася дихание на Серафими.

Чувам как чудно пърхат крилата им,
  съзирам в очите тъжнотата им,
която изпепелява мигът земен.

Дърветата на Рая от нежност са пленени,

но хората към тях отдавна не поглеждат,

в заблуда земна омагьосани,

чиито нокти драскат алчно и зловещо
  в телата им, превърнати на статуи безнравствени.                       ЕСЕННОСТ   Стърнища посивели, студена кръв мълчи – измама преживели, земята все гълчи.  
Полето есенее,
харизан звън в небе докосва онемели ръцете на дете.  
Нелепо разпиляни
копнежи за любов, в лъжовност оковани издигат свят покров.                             ПЕСЕН ОТ РАЯ         Еленови сънища в райски чертог –
какво дивно, сакрално вълшебство!

Богородица свири на арфа,
  мисли за времето смутно, сполетяло Планетата.
Пространства без грешници и войни

подаряват небесните сили,

безсмъртен мир и доброта бяла,

от която пониква любов в безкрайността.
                                                ПЛАЧ         Щурците сънено плачат, когато в тревите студени, затичан в селото здрача, изпива сълзите последни.     Долитащ с гларуси вятър събира сломени телата, запалва свещите някой, сърцата говорят с ятата.                                         КАРТИНА           Рисувам обич синя, мили, светулки тичат боси в мрака, звездите пеят, тайни скрили, небето твърде дълго плака.     Рибари хвърлят късни мрежи, тръстика ще целуне вятър, пустиня пари в дива нежност, която пие чаша лято.                                   СЕРЕНАДА

Серенада небесна със жезъл долита, Като река бяла любовта преминава. Ренесансов рицар препуска към мен – как исках да го срещна наяве. В параклис от безвремие се лутам, видения изгубени възкръсват. Абажури сатенени неспокойно гадаят ще достигне ли благородникът замъка? Очакване тича с пантофки червени, мраморни стълби студено мълчат. Олюлени стъбла от стремежи откъсвам. Дали започва моята приказка перлена, написана върху папирус във Египет? Живяла векове във пясъци брокатени, опръскана неволно от реката Нил, дочула писъка на робството, отнесена от кораб венециански и подарена на епископ. Оставена в болонски замък, където я намерих – оцеляла, истинска и моя.           НЕВЪЗМОЖНОСТ         Крещеше времето като простреляна кошута. Частици дни се разпиляха нерадостни на пода. Копнения като мъниста в ръцете си събирах, а някъде проплакваше любов. Изгнанице моя, да знаеш как се молех за теб – както се молят предатели. Така е късно да те изоставя, а да те докосна не успявам. Колко много те търсих, моя мила любов, както скитах по калдъръми чух молитвите на сребърните камъни и ридаенето на изгубени чамове. След твоя бяг дулата на страха започнаха да вият. От горестните дъждове разбрах, че е невъзможно да те стигна. Ръцете ми са толкова студени, защото ме отлъчи покрусена.               ДАЛЕЧНОСТ     Далече, далече, далече, след хиляди мили тъга, далече, далече, далече, аз толкова много вървя.  

 
Душата, душата, душата, те искаше, викаше, ах, в цветята, в цветята, в цветята се скиташе болката грях.                                       АДИО           Последно сбогом, шер ами. Ездата свърши най-подир. В земята мокра две ками лежат. Очите от сапфир, защо отново не видях? Косите бяха от сатен. Конете морни бързо спрях. Дали рисува само мен? Полу- жена, полу-дете, будувам във това кресло. Мигът в душата ми плете. Отдавна, мили е било.                 САГА       Как трошат тишината триста луди копита, тича в сумрака вятър, диво плачат елите.     Бият бели камбани, Князът бавно умира, а в студените длани шепа пясък изстива.     В бяла риза момиче от седлото си пада и реката повлича я бързо към водопада.     Пада тялото с крясък, С него кръстът съзират. Князът...В шепата с пясък. Той изстива, изстива. ПРОШКА       Ронят земни сълзи   грешници лоши,   тръгват болни води   с кални галоши.         Късно стана, уви!   Ангели знаят!   Грозни, страшни души   дръзко нехаят.         Няма милост сега,   Господи, Боже!   Адът вечен видях,   смъртното ложе.         Прошка искам! Спаси!   Огнена мъка!   Жупел мрачно класи...   В нивите – пъкъл.         Мисъл гузна кръжи,   Съдникът носи   всички мои лъжи,   страстите боси.         Този земен живот –   пагубно грешен...   Восък, кукли, облог –   договор смешен.         Има само един   Изход възможен.   Бързо казах:”Амин”   в дива тревожност.         Тичах, молех, горях   с Псалми вълшебни,   каех се, осъзнах   дните потребни.       Мила, Дево, дали   Изповед свърши?   Тайнства. Разум. Боли...   Прелест* откърших.   Колко много лъчи   в тленни Планети!   Врява, тъжни очи   в бели сонети.     P. S.   *прелест (славянска дума) – самоизмама                                                           SONETTO                   Сонетна пролет и контеса,   гондоли пъстри, но сами,   реката чака, но уви –   завеси спусна тъжна меса.   Плачете до полуда дива,   вълшебно е небето днес,   сеньори пеят във унес,   луната е отломка жива.   Какъв е този маскарад?   Защо сме предрешени и прикрити,   нима душата може да се скрие?   Венеция е в бална рокля,   в коприна и тафта – рубинено сияйна,   напомня ми на сребърните тайнства.               ПИАНОТО НА ДОН КИХОТ       Белочудна есен тича презглава,   вятърни мелници разказват легенди,   онемяла зорница си спомня сенокоси,   светлосънно пътуване на орхидеи.   Препуска Росинант самотен,   объркана действителност рисува справедливост,   а Дон Кихот запалва факла.   Ще зазвучи ли ”Малка нощна музика”?   Испанският идалго се усмихва.   Алкала де Енарес ликува белосвидна,   изпраща ни жасминови сонети.   Епохи са притихнали в чертог космополитен,   а, аз танцувам в кралски двор,   където преданост и истина ми се покланят.   Не искам никога да свършва този танц,   о, нека рицарят да свири неуморно,   напук на подлеците в заговор сплотени,   готови да нападнат в гръб,   да ме разкъсат като плячка,   да ме залагат срещу титли и имоти.   Нима възможно е да бъда уловена,   да ми надянат хитра примка враговете,   когато Дон Кихот е моя орисия?   Не мисля, че ще стана жертва,   завинаги ще ме закриля тази песен,   която камъните ще запеят.   Добър вечер, рицарю, мой!   Мое убежище и моя утеха!   Мимолетните времена си отидоха,   а ти остана завинаги верен.




           VIA     DOLOROSA





VIA DOLOROSA ме очакваше стаена,

невероятна и безвременна.

Била съм тук преди да се родя,

до болка помня всеки камък.

Сега, като дете оставях стъпки,

очите плачеха сломени, грешни.

Как трудно се върви по тази мъка,

да можех само да избягам, да се скрия,

да не я докосна никога,

но не успявах!

Разсякоха ме въглените на страданието

и заглушиха този зъл, объркан свят,

за да остана насаме със Вечносъществуващия.

Какво ли да ти кажа,

престъпила законите ти неведнъж,

какво в душата ще остане

след провалените ми мисии?

Една трагична земна невъзможност,

превърнала се в грозен хаос –

какво ли от Небето може да се скрие?

Надявах се, че мога да те следвам,

но толкова да бъда силна аз не мога.
Тайгата и пустинята се срещнаха,

преплетоха се земните окръжности,

глътка разкаяние за дълга изповед.

Умирах и възкръсвах всеки миг,

окаяна и обновена, ранена и добра,

безполетна, безпътна, ничия,

приличах на загиваща звезда.

Нозете ми пътуват закъснели,

във бяла приказка свещена,

синевата ми дари покаяние,

дали свободна мога да се върна?

Къде е пристанът на отчаянието,

ще ме погубят ли чакалите на греховете?



image






   

                   


Тагове:   каденца,


Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: teomira
Категория: Политика
Прочетен: 551731
Постинги: 551
Коментари: 138
Гласове: 605
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол
1. blog