* * * * *

Бях потресена от жестокостта и наглостта на кварталния малък ястреб, който с изпитана измама беше хванал в злокобните си нокти доброто врабче и не го пускаше за нищо на света. Кацна на терасата с врабчето и започна да гледа алчно и победоносно наоколо. Врабчето беше абсолютно безпомощно – не пискаше, нито мърдаше, нямаше никаква възможност да реагира по какъвто и да било начин. То беше пленено и от свободна птица се беше превърнало в обречен заложник на един абсолютен подлец, който се беше родил ястреб.

 - ­ Пускай, врабчо, проклетнико! Веднага! Садист! Как смееш! – извиках и отворих бързо вратата към терасата.

Ястребът мигом излетя, но с врабчето в ръка. После видях с изумление, че в опасната ястребова траектория като по чудо врабчета изпадна от гадните му хищни нокти и така скъпото птиче беше спасено от само себе си като на магия. После разтреперано кацна на терасата и разтърси крилца. Толкова мъничко, крехко, пухкаво, с тези тънички, тънички крачка беше доста трогателно и мило. Ах, врабчо, какво преживя ти само преди секунди…..Този намръщен, зъл, ястреб с прегърбен клюн те беше превърнал в плячка…..И всъщност ястребът беше доста дребен, но неговата сила все пак си я биваше. Каква обиграна наглост, каква мръсна саморазправа! Истински негодник, който напада безпомощни птички. Готвеше се за най-страшното – да разкъса врабчо и да го изяде – нали все е гладен и вечно неразбран от мирните птици. Ястребът напада без причина другите птички, които са по-мънички от него, защото не може да бъде добър. Дори не се и опитва да бъде добър – не му е дадено свише. Нямам и най-елементарна идея какви са триковете, с които можеш да принудиш ястреб да пусне заловено врабче. Дали ветеринарните лекари са запознати с този секрет?!

Само с ветеринарна хитрост може да се победи ястреба, готов да разкъса врабче. Но каква е тази хитрост?! Явно ястребът си има ахилесова пета – коя е тя?!

Колко бързо се окопити екс плененото врабче - предполагам, че сърцето му биеше в страшен смъртен бяг. Туп-туп-туп сърчице на врабче – ти си живо! Врабчето беше спасено и животът продължаваше с тези вълнуващи полети. Природата продължаваше да го кара да се радва заедно с другарите си. Чак след около 5 минути долетяха други 2 врабчета и кацнаха до него.

 ­ Какво те сполетя, врабчо! О-о-о, пак ли ястребът!.....Той е единственият ястреб в този квартал на София. Нещо си се разсеял и те е уловил. Колко пъти те предупреждавахме! Защо не ни слушаш! Защо не се пазиш! Защо! Защо!

Трите врабчета разтърсиха крилцата и ме погледнаха. Аз не бях в състояние да спася Вашия другар и ми е мъчно, но все пак природният късмет дойде. Хвърлих им една шепа просо и те започнаха да го поглъщат. Издаваха ту силни, ту по-слаби звуци, но аз не знаех за какво си комуникират.

В детството ми наставаше много голямо оживление, когато врабчета бяха успели да влязат в училищния коридор. Повечето от моите съученици се смееха и ги сочеха с пръст. Опитваха се да ги уловят, но не успяваха и само разочаровано пляскаха с детските си ръце.

Само 5 пъти в живота си съм хващала врабче. Усещането е повече от приказка. Последният път, когато усетих как бие сърце на врабче, беше това лято. Врабчо се беше оплел в дантелените завеси на хола и аз трябваше да му помогна да се измъкне от това препятствие. Беше влязъл през прозореца и с крачката си се беше замотал и омотал в дантелите. Дантели и врабче, човешки ръце…..Подържах го малко и го върнах в неговия свят, защото то не вярваше на земляните.

* * * * *

Теомира – Десислава Петкова