Статията е посветена на Махмуд Даруиш (13.ІІІ. 1941-9.VІІІ. 2008), автор на Декларацията за Независимост на Палестина от 15 ноември 1988 г.

 

 

 

 

 

 

На 5 октомври 2008 г. по призива на Берлинския Международен литературен фестивал се провеждат поетични вечери по целия свят, посветени на Махмуд Даруиш – Поетът на Палестинската рана. Палестина изгубва един национален герой, революционер, демократ и хуманист. Махмуд Даруиш е символ на идеала за свобода, независимост и справедливост на своя народ.

Роден е в с. Баруа, разположено източно от Акка в Галилея. Махмуд Даруиш расте ”върху земята на Небесните послания към хората” (Декларация за независимост на Палестина), когато идва зловещият 15 май 1948 г. – денят, в който се създава Държавата Израел върху 78 % от територията на Палестина. На 29 ноември 1947 г. Общото Събрание на ООН приема Резолюция № 181, която призовава за разделяне на Палестина на две държави – еврейска и арабска. Палестинците представляват мнозинство – 1, 65 млн. души, т. е. 67, 6 % от населението срещу 750 хил. евреи, които са 32, 4 %. Според Резолюцията Йерусалим се обособява в самостоятелна административна единица под международен контрол върху 1, 4 % от територията му. На 15 май 1948 г. Великобритания прекратява официално мандата си върху Палестина, който започва през 1922 г., след края на Първата Световна Война и разпадането на Османската империя. Лидерите на Израел осъществяват експанзия, окупирайки повечето палестински територии в хода на Първата арабско-израелска война, завършила с катастрофата (НАКБА) и с изселването на 750 хиляди палестинци далече от тяхната родина. Резолюция №181 на ООН от 1947 г. лишава палестинския народ от създаване на независима държава. През 1967 г. Израел извършва окупация на Западния бряг, Ивицата Газа и Източен Йерусалим, както и на територии от Египет и Сирия.

Едва 7 – годишен Махмуд Даруиш напуска земята, в която се роди Иисус Христос и се установява със семейството си в Ливан, носейки ключа от оставения си дом с надеждата, че ще дойде ден, когато отново ще прекрачи прага на бащиното си огнище и ще заживее отново в осиротялата си къща. Окупационната прокуда оставя ярки и незаличими с времето спомени в детската душа. Следват изключително драматични години на изгнание, прекарани в Бейрут, Тунис и Париж, години на терзания, любов, болка по далечното Отечество, затворническа орис. Духовният и предан рицар на Интифадата живее и боли за най-съкровената си кауза – Независимостта на Палестина. Избран е за председател на съюза на Палестинските писатели. В последните години от живота си живее в Рамаллах и е главен редактор на възстановеното космополитно литературно общоарабско списание ”Кармел”. Автор е на повече от 20 стихосбирки, както и на драматична проза: ”Нещо за Отечеството”, ”Сбогом на войната, сбогом на мира”, ”Дневник на обикновената тъга”, ”Памет за забравата”, в които се разказва за осъдената Палестинска нация, не изгубила свободолюбивия си дух, макар и жертва на т. нар Велики сили.

Лирическата проза ”Памет за забравата” (1987) е драматичен дневник на поета от дните на обсадата на Бейрут през 1982 г. Ненадейно си спомням за дневника от 9 страници на невръстната Таня Николаевна Савичева, разказващ за обсадата на Ленинград по време на Втората Световна война.

”28 декември 1941 година. Женя умря в 12 часа сутринта.

Баба умря на 25 януари 1942 година, в 3 часа през деня.

Лека умря на 17 март в 5 часа сутринта.

Чичо Вася умря на 13 април в 2 часа.

Чичо Леша умря на 10 май в 4 часа през деня.

Мама умря на 15 май в 7,30 часа сутринта.

Савичеви умряха.

Умряха всички.

Остана само Таня.”

Незабравима е и детската песен, посветена на Следвоенна Испания, която се пееше по пионерските лагери и предизвикваше сълзи:

 

”От полюс до полюс

 

пребродих цялата Вселена,

 

но не намерих по-нещастни

 

от децата на Испания.

 

 

Припев: Армандо ча-ча,

          Армандо папа,

 

             ре синьора.

 

Децата там са боси,

 

окъсани и гладни,

 

 

децата там се учат

 

 

по счупените сгради.

 

 

 

Припев: Армандо ча-ча,

              Армандо папа,

 

               ре синьора.

 

 

О, чуйте ме, хора,

 

 

деца на Свободата,

 

 

борете се и Вие

 

срещу войната.

 

 

Припев: Армандо ча-ча,

 

 

              Армандо папа,

 

               ре синьора.”

 

 

Когато съм тичала по безметежните и чудни поляни на детството си през месец август 1982 г., Бейрут е бил ”прозорец към оловното море” и ”смъртта на житен клас” (”Поема за Бейрут”) – обсаден, бомбардиран, отчаян. Махмуд Даруиш би искал ”поне пет минутки междучасие в този ад”, в този ”мирис на барут и вкус на небитие”, когато ”няма време за времето”. Времето минава, но узрява време. Времето, което минава и истината, която остава вечно жива като духовен стожер в националната памет. Памет за неродените деца, памет за федаините и воплите на майките с черни забрадки, памет за ранената, осквернена Палестина, подложена на чудовищно светотатство в епоха, когато войната е отчаян ретро спомен и изключително опасно недоразумение в обществената действителност на цивилизациите. Бог сътвори Земята не като Земя на войната, а като Земя на мира.

”Оловната зора продължава да настъпва откъм морето под звуци, непознати за мен досега. Цялото море е натъпкано в заблудени снаряди. Морето сменя морската си природа и се метализира.” (”Памет за забравата”).

Всеки миг е между живота и смъртта.

”Небето и морето са едно вещество.”

Смъртта броди с алчен и неистов поглед по улиците на Бейрут, а Световната общност играе на карнавал. Какъв ”трогателен” маскарад.

Всяка минута живот е подарък от Небето. Като че ли бомбите са повече от Вселената и времето, нямат спиране и свършване – един безкраен ад от минус безкрайност към плюс безкрайност. И в този огнен пъкъл се появява вълшебното арабско кафе с вкус на кардамон, напук на куршумите, които свистят и липсата на каквато и да била логика в битието, превърнато в Голгота.

”Питам се: Как може да пише ръка, която не прави кафе?”

”Кафето е пространство.”

”Кафето е география.”

”Кафето е брат на времето.”

Глътка кафе – глътка мир. Къде е Самир, който ”не повярва на разликата между идеята и образа на идеята”? Няма го вече съратника: ”Умря Самир...Умря босилекът на семейството”.

Нови картини от ада оживяват с чудовищна сила.

”В Тел Заатар убийците причакваха палестинките на пусия край извора, край счупения водопровод, както ловците причакват жадни газели. Убиваща вода. Вода, примесена с кръвта на жадните, рискували живота си заради чаша вода.”

”Вземи кръв, дай вода. Вземи нефт, дай вода. Вземи нас, дай вода!”

”Гласът на водата е свободата.”

Искам да съм в Рая при Небесните сили, защото не издържам в тази куршумена вакханалия.

”Вода. Водица. Водичка. Води. Водици. Водички. Влага. Порой. Беловодие. Черноводие. Тиха вода. Течение. Водопой. Глъбина.”

Запомни ме вода, запомни ме. Запомни позора на тази фалшива война и ръцете на враговете, които ядат хляб, опръскан с кръв.

Колко изпитания за всички, които са в крепостта! Нима Бейрут е изкупителна жертва на коварните колониални войни, с които се издържат в някои т. нар. ”демократични общества”? Войната е бизнес и начин на живот, начин да разделяш, за да владееш. Войната е безсилие и отчаяние, смъртен грях и престъпление. Знаят го и неродените времена. Войната е заговор срещу мира. Заговор на Сатанаил срещу Господ.

В Бейрут ”хоризонтът е огромно стоманено яйце”. В този град няма: ”Ни скръб. Ни радост. Ни начало. Ни край. Ни гняв. Ни доволство. Ни спомен. Ни мечта. Ни минало. Ни бъдно. Ни глас. Ни мълчание. Ни война. Ни мир. Ни живот. Ни смърт. Ни да. Ни не”.

”Не зная кой съм. Как е името ми, кой ми е дал име, кой ще ми даде име: Адам!”

Онемели пространства тишина са се сгушили в очакване. Светът мълчи. ООН мълчи. А Витлеем не може да бъде окупиран от никого и никога, защото е бил, е и ще бъде свободен. Революционерите никога няма да се предадат. Както казва Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча: ”Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Небесата са дарили хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва живота и, обратно, пленничеството е най-голямото зло, което може да сполети човека.” (”Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча”, гл. LIII).

Великата Френска Буржоазна Революция имаше една Марсилеза, а Българското Националноосвободително движение десетки и техният символ-верую бе: ”Свобода или смърт!”

”Вие, които сграбчихте последния камък, последния въглен, да се светят ръцете Ви!...

Да се светят ръцете Ви, повдигнали сами цели планини от отломките на осиротялата идея.

И нека изгорените Ви сенки се превърнат в пепел от птицата Феникс и тя да Ви възкреси, за да съградите от нея и от себе си пещера за един младенец;

И нека имената Ви разцъфнат като босилек и мента в една равнина, ширнала се под стъпките Ви – равнина, където житното зрънце лесно ще намери пътя към своята забравена пръст.”

”И ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля.” (Матея 2: 6).

Бейрут ”е една космическа гара разпределителна за всяко излизане извън руслото и за включването му в работната програма на един народ, зает да обезпечава своя хляб и вода и да погребва убитите си...”

”Да, искам да пея за този изгорен ден, искам да пея.”

Двадесет и четири часа в денонощието безнаказано шестват въртолети ”Апачи” и Американски бойни самолети ”F 16”.

”У мен се събуди любопитство да разбера как един поет може да пише, как намира език за този език.”

Какво пише един поет в този апокалипсис?

”Пиша своето мълчание.”

Дори и онемели и с ръце на тила, палестинските бойци никога няма да се предадат. Непоносимо робство, прикрито с измамен политически плащ.

”Една туба вода струва колкото долината в царството на приказките.”

Уви, ние не сме герои от Приказките на Шехерезада. Всеки ден умират хора, сгромолясват се сгради, загива една древна цивилизация.

”Нашият голям приятел, пакистанецът Фаиз Ахмад Фаиз, го занимаваше друг въпрос: Къде са художниците?

- Какви художници, Фаиз? – попитах го.

- Художниците на Бейрут.

- Какво искаш от тях?

- Да нарисуват тази война върху стените на града.

- Какво ти става, Фаиз, не виждаш ли, че стените падат?”

Възможно ли е подлеците да са повече от благоверните люде? Пресветата Богородица казваше: ”Аз съм с Вас и никой не ще устои срещу Вас.”

Възможно ли е да се опише ”героизма на момчетата, които изумиха военната наука, изумиха дори безумието”.

”Бейрут отвън: обсаден от израелските танкове и парализата на арабските сановници. Бейрут затъва в мрак и шантаж. Бейрут жадува...

Ала Бейрут вътре, Бейрут отвътре разкрива другата си истина, той е господар на своята воля. Той е вдигнал пушките си, за да съхрани сиянието на своя смисъл: столица на арабската надежда...”

Нима Хирошима и Нагазаки се повтарят отново – горещото слънце, пепелта и сбогуването, мистиката на смъртта?

”Не, ние не сме чужденци на нито една арабска земя. Чужденци са ония, които сочат нашето изгнание с обвиняващ пръст – те са чужди на собствената си история и на смисъла на собственото си битие, чужденци в една мимолетна вълна, в която крадецът не вижда нищо друго, освен лица на крадци.”

Времената са наситени с барут и скръб:

”Родихме се във времето на сабята и флейтата, между

смокинята и кактуса.”(”Фреска”).

Децата на Палестина, осмелили се да хвърлят камъни срещу окупаторите, получават нечувано наказание – чупене на ръце и крака. Тази идея е дадена от покойния министър-председател на Израел Ицхак Рабин, носител на Нобелова награда за мир. Нечувана гротеска, но факт.

Безсилието на лъжата сътвори следната констатация: ”Палестина е земя без народ”, въпреки че в чл. 22 от Хартата на обществото и народите от 1919 г. и в Лозанския договор от 1923 г. международната общност призна свободата и независимостта на Палестинския народ.

Палестинците за първи път в света построяват ханаанския град Ерихон (Лунен град). За целия свят Палестина е била известна като ”Земя на пурпура” (ханаан). Археологическите разкопки в Ерихон, Джазер и Мадж доказват, че още през палеолита по тези места е живяла високо развита цивилизация. През неолита се появят религиозните храмове. 4500 г. пр. н. е. ханаанците създават цивилизация, която оказва благотворно влияние върху семитската, египетската, критската и ранната гръцка култура. През епохата на халколита възникват центровете на леярството и металургията. По времето на бронзовата епоха се построяват редица градове, развива се иригацията и геометрията. Към края на тази епоха се открива азбучната писменост, която по-късно се реципира от гърците. През желязната епоха филистимяните от о-в Крит, център на Микенската култура, донасят керамиката и каменоделството. Този народ се слива с палестинския, за да се създаде финикийската цивилизация. Върху Палестина се създава Еврейското Царство (1020-923 г. пр. н. е.), което по-късно се разпада на Израилско и Юдейско. Израилското царство е унищожено от асирийците през 722 г. пр. н. е., а през 568 г. пр. н. е. Юдейското царство е унищожено от вавилонците.

Историята продължава с персийски, гръко-римски, византийски период и арабската вълна, донесла исляма през 636 г.

През май 1099 г. кръстоносците превземат Йерусалим и го подлагат на безмилостно клане. Едва през 1187 г. Саладин освобождава свещения град в битката при Хатин. Османският период продължава 400 г., за да се стигне до днес, когато Палестина е жертва на окупационните израелски войски и дотации от международната общност. Палестина няма нужда от благоволението на Великите сили, които се вживяват като солта на земята и постоянно измислят изкуствени войни, за да живеят чрез това ужасно зло.

”Аз съм житеното зрънце,

дето е умряло, за да се раззелени отново.” (”Фреска”).

Според Увода на Хартата на Общностите на нациите за мир, създадена на 26 октомври 2001 г. в Средиземноморския Университет ”Градини Фаро” в гр. Марсилия:

”Всеки акт на насилие е лудост и тероризъм, той приема формата на конспирация и разруха; той е благодатна почва за хаоса, независимо от краткосрочния си характер и бунтовническите си и лицемерни претенции да коригира неправдите.”

Чл. 1 от Хартата установява в правния мир създаване на ”Международна обсерватория за ненасилие, която получава пълномощията си от Департамента за Публична информация на Обединените нации.”

Чл. 2 от Хартата на общностите на нациите за мир прокламира следната цел: ”Мисията на общността на нациите за мир е да гарантира законовата основа на мира.”

Създадената общност ”е една нова, изгряваща звезда в галактиката на мира.”

Как ООН осъществява изпълнението на чл. 1 от Устава си:


”Да поддържа международния мир и сигурност и за тази цел: да взема ефективни колективни мерки за предотвратяване и отстраняване заплахите за мира и за потушаване действията на агресия или други нарушения на мира...”?
Защо ООН не спазва прокламираното в гл. VІ от Устава си ”Мирно уреждане на споровете”?
Какво се случи с Пъгуошкото движение на учените за мир, разоръжаване и Международна сигурност, които подкрепят Манифеста на Айнщайн – Ръсел от 9 юли 1955 г., призоваващ към отказ от война? Защо не реагира Световният Съвет на мира – ръководен орган на Световното движение за мир? Съветът за сигурност на ООН носи главната отговорност за поддържането на Международния мир и сигурност (чл. 24 от Устава на ООН). Какви са предприетите действия на Специалния комитет на ООН (орган на Общото Събрание на ООН) по операциите за поддържане на мира, както и на Комисията на ООН по разоръжаването, която е съвещателен орган, подчинена на Общото Събрание на ООН?
Дошло е време разделно за започване на преговори, които да прекратят завинаги израелската окупация на всички завзети през 1967 г. палестински територии, както и на Източен Йерусалим, сирийски Голан и части от територията на Ливан. Необходимо е незабавно решаване на въпросите, свързани с палестинскитебежанци, съгл. Резолюция № 194, приета от Общото Събрание на ООН на 11 декември 1948 г., границите, заселническите колонии, сигурността, водите и политическите затворници. Броят на заселническите колонии на Западния бряг на Йерусалим е 144, броят на заселниците – 277 хиляди души на Западния бряг и 220 141 в Йерусалим. Трябва да се възстанови работата на затворените институции в Йерусалим, да се премахнат 20-те колонизационни средища, да се отстранят 576-те контролно-пропускателни пунктове, да се освободят политическите затворници от затворите на Израел. От 1967 г. до 17 април 2008 г. Израел е арестувал повече от 750 хиляди палестинци, от които и днес в затвора остават 11 500. Спиране на хилядите атентати, убийства, непрекъснатото нахлуване на територията на Палестина. Статуквото трябва да се промени, съгл. Резолюциите на ООН, инициативата на американския президент Джордж Буш за изход от кризата чрез създаване на две държави – Палестина и Израел, Пътната карта, съгл. Резолюция № 1515 на Съвета за сигурност на ООН и арабската мирна инициатива.
Палестина трябва да изгради независима държава със столица Йерусалим в границите от 4 юни 1967 г.
В началото на месец ноември 2008 г. в резултат на атентат загинаха 6 души в окупираната територия.
Новоизбраният американски президент Барак Обама заяви: ”Тези, които искат мир, ние ще подкрепим.” Цялата Вселена чакаше и ликуваше след избора на американската нация. Ще покаже ли Америка на Света, че ръцете и вече не са изцапани с кръв, че тя е Америка на Томас Джеферсън, Томас Пейн, Джанюариъс Макгахан и Мартин Лутър Кинг?
Уви, националният поет на Палестина, Махмуд Даруиш не дочака този миг. След смъртта му в Палестина бе обявен тридневен траур.
Тази година властите в Израел забраниха честването на годишнината от смъртта на Ясер Арафат.
Но ние ще се молим за мира.
Окупаторите вън и завинаги!
Камъкът от земята на Палестина ”съгражда покрив за Небето.”
Окупатори: ”Излезте от земята ни,
от сушата ни... от морето ни,
от житото ни, от солта ни и от раната –
от всичко, и от спомените в паметта
излезте,
минувачи в думи мимолетни!...” (”Минувачи в думи мимолетни”)







Теомира- Десислава Петкова


България