Постинг
18.11.2019 11:57 -
Не свиквай с хората!
- Не свиквай с хората!
Чу пророческия глас през мъглата от лоши мисли. Опита се да разсъждава трезво и да се дистанцира от негативизма, който си проправяше път към сърцето, преодолявайки вече изградени стереотипи за предпазване от странични явления. Имаше дни, в които се получаваше, но сега беше невъзможно. Мълчанието не предсказваше нищо хубаво в иначе слънчевия ден. Листопадът, който следеше през прозореца, грозно напомняше, че всичко си отива безвъзвратно. Вселената не бе отредила място за релаксация, а просто претопяваше материята, за да се появи различно творение, за което би могла да съжалява, но само времето показваше резултатите.
Вдигна поглед към тавана и се усмихна тъжно. Как можеше да послуша гласа? Та нали ги обичаше! Страдаше с болките им, радваше се на успехите им, търсеше решение на проблемите им. Искаше да бъде до тях, да им вярва, да ги следва. Безпричинно и отдадено, като в природата, където всяко явление следваше своята мисия. За да се поддържа баланса и мира, за да я има хармонията в чудесата, за да се запази красотата.
Протегна ръка към устните, сякаш по този начин ще спре вика на освобождение, но той се прокрадна между пръстите и звукът разцепи тишината. Кристално чист достигна до сърцата им и те тръпнаха неволно в отговор на призива. Почувстваха хлад и вълната, която премина през телата им, ги закова на място. Бяха сгрешили. Мракът се появи в съзнанието им, почти веднага след първата реакция. Може би, не беше достатъчно късно за промяна? Може би имаха още един шанс? Може би... Въпросите отекваха в съзнанието без отговор и утехата, която очакваха се стопи тихо и безмълвно, като запалена свещ за опрощение. Празнотата ги обсеби още преди да са свикнали с безразличието. Преди да са осъзнали, че животът е даденост, която изисква сетивност към духовното и извисяване над негативното. Усещането за безтегловност ги накара да се почувстват незначителни и жалки смъртни. Да... Бяха сгрешили и щяха да си платят, но губеха всичко стойностно и важно. Губеха съвестта си и способността си да оцелеят в свят на цифрови технологии, изкуствен интелект и грешен подбор на приоритети. Нишката, която ги свързваше с духовността, със светлината, изтъняваше и се превръщаше в следа, която само напомняше призрачно за миналото. Божествената искра, вливаща се в кръвта им и даряваща енергия, изчерпваше силата си и бавно угасваше. Процесът на пълно унищожаване наближаваше своя край.
Ангелът разпъна крилете си и белотата изпълни огледалната стая. Погледът се спря върху изящно алено цвете, забравено на пода. Гримасата на отчаяние се върна на лицето:
- Казах ти! Не свиквай с хората!
- Съжалявам... Те бяха толкова добри в началото...
- Бяха... Минало свършено време!... Хайде, не тъжи!... Прибирай се, че стъмна! Утре, може би ще успееш да им върнеш радостта! Никой не заслужава подобна съдба!...
18.11.19г.
Чу пророческия глас през мъглата от лоши мисли. Опита се да разсъждава трезво и да се дистанцира от негативизма, който си проправяше път към сърцето, преодолявайки вече изградени стереотипи за предпазване от странични явления. Имаше дни, в които се получаваше, но сега беше невъзможно. Мълчанието не предсказваше нищо хубаво в иначе слънчевия ден. Листопадът, който следеше през прозореца, грозно напомняше, че всичко си отива безвъзвратно. Вселената не бе отредила място за релаксация, а просто претопяваше материята, за да се появи различно творение, за което би могла да съжалява, но само времето показваше резултатите.
Вдигна поглед към тавана и се усмихна тъжно. Как можеше да послуша гласа? Та нали ги обичаше! Страдаше с болките им, радваше се на успехите им, търсеше решение на проблемите им. Искаше да бъде до тях, да им вярва, да ги следва. Безпричинно и отдадено, като в природата, където всяко явление следваше своята мисия. За да се поддържа баланса и мира, за да я има хармонията в чудесата, за да се запази красотата.
Протегна ръка към устните, сякаш по този начин ще спре вика на освобождение, но той се прокрадна между пръстите и звукът разцепи тишината. Кристално чист достигна до сърцата им и те тръпнаха неволно в отговор на призива. Почувстваха хлад и вълната, която премина през телата им, ги закова на място. Бяха сгрешили. Мракът се появи в съзнанието им, почти веднага след първата реакция. Може би, не беше достатъчно късно за промяна? Може би имаха още един шанс? Може би... Въпросите отекваха в съзнанието без отговор и утехата, която очакваха се стопи тихо и безмълвно, като запалена свещ за опрощение. Празнотата ги обсеби още преди да са свикнали с безразличието. Преди да са осъзнали, че животът е даденост, която изисква сетивност към духовното и извисяване над негативното. Усещането за безтегловност ги накара да се почувстват незначителни и жалки смъртни. Да... Бяха сгрешили и щяха да си платят, но губеха всичко стойностно и важно. Губеха съвестта си и способността си да оцелеят в свят на цифрови технологии, изкуствен интелект и грешен подбор на приоритети. Нишката, която ги свързваше с духовността, със светлината, изтъняваше и се превръщаше в следа, която само напомняше призрачно за миналото. Божествената искра, вливаща се в кръвта им и даряваща енергия, изчерпваше силата си и бавно угасваше. Процесът на пълно унищожаване наближаваше своя край.
Ангелът разпъна крилете си и белотата изпълни огледалната стая. Погледът се спря върху изящно алено цвете, забравено на пода. Гримасата на отчаяние се върна на лицето:
- Казах ти! Не свиквай с хората!
- Съжалявам... Те бяха толкова добри в началото...
- Бяха... Минало свършено време!... Хайде, не тъжи!... Прибирай се, че стъмна! Утре, може би ще успееш да им върнеш радостта! Никой не заслужава подобна съдба!...
18.11.19г.
Господ да ни е на помощ с това нещо на в...
Българският боен вик Ура!
Розмарин – универсалната билка, преобраз...
Българският боен вик Ура!
Розмарин – универсалната билка, преобраз...